Очите на непознати ме спират и ме питат - защо му повярва, толкова ли си наивен? Дори не спирам, подминавам. Те са просто наблюдатели, те не знаят, че аз обичах, те не знаят какво ми коства да те забравя и все още живееш в мен. Все още боли, когато те виждам. Но така е по-добре. Окуражавам се като си казвам, че времето лекува, ще дойде друга по-добра от теб. И така ден след ден, докато чувствата преборят разума и ти се обадя.. И пак се почват напразните надежди и пак се почват болките. Но това ме поддържа жив, това е моя живот. Не искам да продължава така, но не съм достатъчно силен... Толкова ли си по-добър от всички останали, че не мога да те забравя ?!