По среднощ, в полунощ луната и звездите са зад облаци скрити. Под клепачите пъстро лудува сънят. Лудешки рисува морето и чайките, черните пясъци, безкрайната шир с милиони отблясъци, песента на вълните в нощта и бледото утро в роса окъпано. И погледът, очите, пръстите, заровени в косите - в моите коси вплетени. Устните в огнен танц сплетени. И пътят пред мене отворен, демонът на времето – нагло ококорен – пет дни да проспя, за да живея два – да срещна пак погледа, очите, в тишината да се слеят душите. Да се докосна пак до нея. Но къде е тя? Съня прогонвам. Деня догонвам. Но по среднощ, в полунощ луната и звездите потъват в очите мои. И виждам очите – студени, нежните думи от жупел сменени и болката хладна, в душата ми жадна, разяжда, изгаря, раздира, разпъва, дълбае, не спира. Без милост. Същите очи, в които Вселената откривах преди, същите устни, които в захлас целувах унесено. Същият глас. Отвъд стотици километри жадувани, всяка нощ нежно сънувани, в лъжи красотата обгръщат, спомена в ужас превръщат, кърваво душата раздират. Покой не намират, мисли объркани, тлееща младост, обич, болка, нежност, тъга и ярост. Присъствието... и чувството за нея. Но къде е тя? Нали си отиде? Нали те няма? Отиде си в каляска от мечти и измама – пак при мене без звук, всяка нощ идваш тук, в спомени красиви, и кошмари горчиви. Върни сe! Моля те!